Приятен, слънчев ден. Разходка в парка. Минавайки покрай детската площадка, груб женски глас ме изкарва от моя блажен унес с думите „прасе такова, няма така, аз ще го държа, не може ти“.
Поглеждам натам и виждам майка с дете на възраст около 3 г., което иска да държи последната хапка банан, за да я хапне. И повтаря „аз, аз“. Майката очевидно държеше нещата да се случват така, както тя е решила и да подаде хапката банан с нейната ръка. Разбира се това доведе до истерия и двете. Колкото повече детето плачеше, че не му разрешават да се храни само, че не уважават неговите желания и потребности, толкова по-агресивна ставаше майката, настървяваше се и от позицията на силата искаше да пречупи желанието на детето да става все по-самостоятелно и да му покаже кой е шефът.
Продължих да ги наблюдавам и след като детето тръгна да играе с другите деца и това, което чувах бе: по-леко, иди там, седни тук. И ми стана тъжно как тази майка се опитва да отгледа напълно парализирано и сковано от страх и команди дете. И как ще очаква същото това дете като порастне да твори, да ражда идеи, да е самостоятелно и да поема инициатива и отговорност за действията си?
И най-важното, чуваме ли етикетите, с които наричаме децата си „прасе, мърльо, разхвърлян“. Те остават с тях за цял живот и се превръщат в техния вътрешен глас, който ще ги съпровожда през целия им живот.
Затова имам 2 предизвикателства към теб тази седмица:
- Обърни внимание за какво е готово твоето дете да поеме отговорност и да е по-самостоятелно?
- Кои са думите, с които наричаш детето си. Това ли са думите, които искаш да са неговия вътрешен глас през целия му живот?
ПРОЧЕТИ ОЩЕ:
⇒ КАК ДА НАУЧИШ ДЕТЕТО ДА СИ ИЗБИРА ПРИЯТЕЛИТЕ ⇐
